Няма никой.
 Фатално е късно.
 А градът
 ми се прави,че спи.
 С остри лакти
 в небето се блъскат
 побеснели
 звездни тълпи...

 И сърцето
  рита в агония,
  сякаш гони мухите...

       Сред лятна вечер бих закрачил в здрача син:
       със свежест някой клас,тревичка или цвете
       ще следва моя път със допира си фин,
      главата ми безспир ще къпят ветровете!

      За нищо в този миг не бих желал да знам.
     Но обич без предел в душата ми ще има:
     нататък ще вървя и по-нататък,сам
     с Природата-щастлив като с жена любима.

       Неврози.Микроинфаркти.
      Гърмят бушон след бушон.
     Пие се като в Антарктика.
      До състояние гъон.

        Една приятелка(бивша)
         днес ми удари нож.
        Водка,мъгла и киша.
  ......"Мога да копам,а мога и
        да не копам"-зъл анекдот?
        Народопсихология?
       Тъмен балкански народ...
       Икономически кризис.
  ....Аз просто така си пиша-
     не с кръв.С по-прост състав:
     с водка,мъгла и киша.
     С мръсен софийски нрав.

         Ден да мине-други ден да дойде...
        Беж да бягат лунните пети,
        да хвърчат комети по завоите,
       бясно слънце да се завърти....

        Ден да мине...Става все по-дълго
        да се чака пусти Други ден..

 Ако прекалено опъваш струната,тя ще се скъса.Ако е прекалено отпусната,няма да издаде звук.Ппавилният път към просветлението е Средният път.

      Как посмя да си нощен пазач на зората?
      ...Късогледи опипват наслуки безкрая,
         без да видят лозницата с толкоз зеници,
         и пред твоя часовник,изцъклен от звуци,
         неочаквано спира това безпределно
        намотано от вятърна мелница време:
        тишината е равна сега на осанна.
        Но кога ще настъпи моментът,когато
         изведнъж на безмълвния в мъката странник
         ще подскаже спокойно крайпътния камък:
         радостта ти е само на хвърлей оттука!

                                             Из "Фотографът"
   -Ти -вика-си ме извадил като арапин,а жена ми мяза на вретенарка циганка!
     А бе,хей рогач с рогач,щом искаш бял да излезеш,иди в София да се фотографираш,защо идеш при мен?В София иди,в Оршова иди или,ако щеш-в Темишвар!Какво ми си се потопорчил тук в Голо бърдо,на снимка да те вадя!То-кай-не си умило нито профила,нито анфаса от Съединението насам и иска бял да излезе на портрет!
     Слушах го,слушах,па си рекох на ума:
    "Прав е човекът!Прав е!И остави това,ами все той черпи,та не може да му се възрази нищо."
      *
 

 Moze bi samite nie nalagame na ne6tata okolo nas da stoqt nepodvizno s na6ata uverenost,4e tova sa imenno te,a ne nqkoi drugi,s neizmennoto si otno6enie kam tqx.

   Сред дивите димни безредици,
  типични за новия бит,
  аз тихичко идвам на себе си.
  Но някой е паднал убит.

  Поставен е кръст на любовите,
  що бяха до гроб -до една.
  Но зеят безкръстни гробовете
 и даже без имена.

 А ето и мойте ненависти-
 под братска могила от прах,
 размесен с пороци и навици,
 които,уви,надживях.

 Те вярно ме следваха приживе
 и честно загинаха-в бой.
  Прощавайте,черепи-рижави
 от мътния глинен порой.

 Тук някъде,в мойте околности,
 тревясва цял век суета.
 Прощавайте,скъпи покойници,

 разумно забравени там.

   Есенното равноденствие се губи на везните,
люшкано от болката на изоставения щъркел.
 Миговете са се спрели нейде да си повекуват,
 без да вдигнат глас пред необята в негова защита.
 Аз си мисля,че не съм от този свят,но го приемам
 ив убийствено мълчание успявам да живея.

 Чува ли се подир лятното жужене на рояци
 как сред спора на часовниците времето унива?
 Те не могат да се примирят през нощите и дните,
 че от техните пружини няма нищо да остане.
 Ще остане дневникът на вездесъщия по-скоро
 и една сълза спокойна ще му остъкли окото.

  Поезия безсмъртна е земята:
    Във зной,когато птичи глъч замира
    сред хладния листак,друг глас не спира-
    струи на Скакалеца веселбата.
 На лятно пиршество той всички кани,
     наслада лее звучният му лък;
     накрая-уморен,под цветен стрък
 почива си-от музика пиян е.
 Поезия безкрайна е земята:
    Когато вечер зимата със сянка
            на тишина отново ни застели,
   посред огнището-като през лято,
          Щурецът свири.И дочуваш в дрямка
             по хълма скакалците полудели.

В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата,престана да страда.По лицето му разцъфтя ведрината на познанието,на което вече не можеше да се противопостави никаква воля,което бе познало съвършенството,което бе в съгласие с потока на живота,изпълнено със страданията и насладите на всички,отдадено на течението,принадлежащо на единството.
...Когато някой търси,лесно се случва окото му да вижда единствено това,което търси,и той да не намери нищо в себе си,сащото винаги мисли само за търсения предмет,тъй като има някаква цел,тъй като е обсебен от тази цел.Да търсиш, значи да имаш цел.Но да намериш,значи,че си свободен,разкрит,нямаш никаква цел.