Стоя,стоя със скръстени ръце сестро,па като ме хване една сакълма,блъсне ме глава,изляза на разветрение из махалата,че до мръкнало.

Но нима знаем за какво точно е призван,за какъв път,за какви дела,за какви страдания?А страданията му няма да бъдат малки,защото сърцето му е гордо и хладно,а такива хора трябва да страдат много,много да се лутат,да вършат много неправди,да се покриват с много грехове.Кажи ми не възпитаваш ли сина си?Не го ли заставяш?Не го ли биеш?Не го ли наказваш?
Знаех това.Не го заставяш,не го биеш,не му заповядваш,понеже знаеш,че любовта е по-силна от принудата.Но нима не се заблуждаваш,като си мислиш,че не го насилваш,че не го наказваш?Нима чрез обичта си не го връзваш с вериги?
Кой баща,кой учител съумя да го възпре да живее сам живота,сам да стоварва върху себе си вина,сам да пие горчивата чаша,сам да търси пътя си?Нима мислиш,че този път може да бъде спестен някому?Но дори и десет пъти да умреш за него,ти не би могъл да предотвратиш и най-малката частица от съдбата му.
Но той не можеше да превърне в дело подобно знание,защото по-силна от знанието бе обичта му към момчето,нежността му,страхът му да не го загуби.Нима друг бе загубвал до такава степен сърцето си,нима друг път бе обичал някого толкова мъчително,толкова безуспешно---и въпреки това толкова щастливо?